Циливилизация

Разбира се, заглавието е пародийно. Върти ми се в главата още от вчера, когато бързайки из центъра на София, се разминах с група американци и неволно чух възклицанието на някаква жена: – Finally, some civilization! Не можах да се въздържа и се обърнах назад за да видя въпросната дама как върти очи наоколо и кима с глава. Намирахме се точно пред Военния клуб и честно казано, не можах да разбера какво имаше предвид тази госпожа. Обаче това възклицание ми се заби в съзнанието и дори успя да ме ядоса. Първо, защото се почувствах като абориген, но то си е чист комплекс, който е вграден по рождение на повечето българи. След което ме обзе патриотична ярост срещу всички тия плъзнали наоколо чуждоговорящи, които се въртят напред-назад и шумно коментират, все едно са сами на света и никой нищо не им разбира.

В крайна сметка бях принудена да призная пред себе си, че всеки от тези гости на столицата вероятно е доста разочарован и държи да го покаже. София, уви, не може да издържи в сравнение с повечето европейски столици. Нито като мащаб, нито като красота, нито като инфраструктура, хеле пък като културен или някакъв друг център. И все пак възклицанието на американката ме жегна дълбоко. Добре бе, може да ни е неподдържано, шумно, мръсно, хаотично, но чак пък нецивилизовано?! Още си спомням при разходката ми в Германия преди няколко години, колко студени и нелюбезни бяха швабите и колко демонстративно отказваха да говорят английски, въпреки че го знаят съвсем добре, но просто не искат и това е. В Щатите все още не съм била, но скоро и това ще направя. Ще им видя цивилизацията. Но ме е яд, защото ние тук се разтапяме пред всеки престрашил се да ни посети чужденец и бързаме да се покажем възможно най-гостоприемни. И на кое тогава му се вика цивилизация, да си прост и първичен или любезен и положителен към останалите?! Амахаааа!…

На работодател вяра да нямаш

Криза е. Бизнесът се гърчи и търси начини за оцеляване. Дори в браншове, които традиционно са печеливши и официално все още декларират завидни печалби, всъщност тече явен процес на оптимизиране, модерната дума за свиване и орязване на разходите, от всякакво естество. Дотук нищо необичайно, всички знаем, криза е, криза е, криза е. Но дори и в криза нелоялното поведение на някои работодатели към служителите им не е оправдано, макар че не е неочаквано. Защо да плащат обезщетение при съкращаване на длъжности, като може и да не плащат. Наплашените служители действат първосигнално, наивно подписват всичко, което им се подаде, стига да получат гласното уверение, че няма да ги изхвърлят от работа. Някой все пак с половин уста пита, ама защо новия договор е на изпитателен срок? За да се отърват от теб по-евтино, е верния отговор. Иначе стандартните обяснения умело замазват неловката ситуация – как защо, нова длъжност е това (дето много прилича на старата), тя си върви с изпитателен срок, както си му е ред, ама няма какво да се притеснявате, това са едни формалности. Формалностите скоро се превръщат в кошмар и в редиците на безработните отива поредния излъган с трудовата книжка в ръка и празни джобове. Обяснения тук вече никой не дава. Изпитателният срок се оказа манна небесна за некоректния работодател, безпроблемно отървава от стари кадри с високи заплати (я да ги повишим тия балами, с изпитателен срок, то се знае, пък после ще ги изхвърлим, ей че готин номер!), майки с малки деца (дето уж закона ги пази и не може да ги съкращаваш току-така), възможности много, стига само да има кой да се върже.

Толкова ли е трудно за нашите работодатели да съкратят когото са решили като му дадат законовото обезщетение и честно му съобщят – няма работа. Толкова ли е трудно волнонаемния българин да започне да знае малко повече за трудово-правните отношения и да не си завира сам главата под гилотината. Колко точно са спестили работодателите, прилагайки подобна нелоялна стратегия към персонала си? Някъде изобщо държат ли на фирмената си репутация и на дреболии като човешко достойнство и морал? Колко са тези, които смело са потърсили правата си и дори са завели дела срещу работодателя си за некоректни отношения? Надявам се, че все пак има и такива.

През оная работа

 Мразя, когато хората се отмятат от обещаното с ужасяваща лекота. Когато подминават ангажиментите си със студено безразличие.

Мразя, докато се разправям с поредния непукист, той да ме гледа с блуждаещ поглед, който ми казва – не ме занимавай, бегай си по пътя.

Мразя, когато се сблъсквам с поредния скатавец, той нетърпеливо да ме дебне кога ще се разкарам, за да си продължи нищо-правенето.

Мразя в парка да сядам на пейка, под която има дебел килим люспи от семки, фасове и куп други боклуци, спомен от предишната нощ.

Мразя тази, дето всяка сутрин мете алеята в парка с широк размах на метлата, който пропуска половината боклук. Мразя, че тази същата никога не измита под пейките, а само дефилира по празната алея. И никой не вижда.

Най-много мразя, че изобщо мразя такива неща. А не взема да си преместя погледа на другата страна или просто да пускам всичко… през оная работа.