През оная работа

 Мразя, когато хората се отмятат от обещаното с ужасяваща лекота. Когато подминават ангажиментите си със студено безразличие.

Мразя, докато се разправям с поредния непукист, той да ме гледа с блуждаещ поглед, който ми казва – не ме занимавай, бегай си по пътя.

Мразя, когато се сблъсквам с поредния скатавец, той нетърпеливо да ме дебне кога ще се разкарам, за да си продължи нищо-правенето.

Мразя в парка да сядам на пейка, под която има дебел килим люспи от семки, фасове и куп други боклуци, спомен от предишната нощ.

Мразя тази, дето всяка сутрин мете алеята в парка с широк размах на метлата, който пропуска половината боклук. Мразя, че тази същата никога не измита под пейките, а само дефилира по празната алея. И никой не вижда.

Най-много мразя, че изобщо мразя такива неща. А не взема да си преместя погледа на другата страна или просто да пускам всичко… през оная работа.

Advertisements